 |
Снимка: Slavena Ilieva
|
„Цветовете на живота” показва Славена Илиева във фотографска
изложба, уловила трудно доловимото в онова магическо тайнство на комуникацията
между хората, където всеки поглед и всяка усмивка крие нежна несигурност от непознатото.
Изложбата е част от фестивала Sofia MENAR.
Славена Илиева е филолог-испанист, преподавател, преводач и
наблюдател в мисиите за наблюдение на избори на Европейския съюз. Посетила е
много държави и при всяко пътуване не пропуска да запечата върху „фотографска
лента” специфичния колорит на природата, бита и традициите на населението. С
увлечение изучава културата и традициите на различните страни и народи и
активно общува с местните хора. Мечтае да посети Антарктида, тъй като вече е
била на останалите континенти и има желание да продължи да представя културата
и особеностите на различни народи под различни форми. Нейни снимки са
представяни на изложби в Страсбург, Велико Търново и София, а от 14 до 31
януари 2016 г., разказващите истории фотографии на Славена ще бъдат подредени в
изложбата „Цветовете на живота”, във фоайето на Дом на киното в София, като част от
фестивала за кино от Близкия Изток и Северна Африка Sofia MENAR / „София Менар”.
А в „Цветовете на живота” ще съпреживеете срещи от Мозамбик, Уганда, Екваториална Гвинея, Гвинея-Бисау, Индия и
Пакистан, където:
„Tетрадката”
Срамежливият поглед на братчетата от Пакистан, които някак
свенливо и притеснено, но с вълнение се опитваха да се усмихнат на чужденката,
на непознатата срещу тях и в същото време притискаха тетрадката в ръка. Да, но
тя не беше обикновена тетрадка, като тези в нашите училища, тя беше нещо
повече. Там застанали сред разкаляния и разнебитен път, това богатство
представляваше една каменна тетрадка, върху която децата с пясък пишеха и учеха
в „медресето” Корана, както и много други предмети…
„На острова”
Вълнението, което изпитах в Гвинея Бисау, когато в столицата
й от морското пристанище, нашият екип трябваше да стигне с лодка, подобна на
тези на бежанците, до един от рядко посещаваните острови, където децата
говореха само местния диалект, но не и езика на Camões, те искаха да разберат
какво беше написано в един захвърлен буквар. Toчно в този момент съвсем
естествено, въпреки че не говорех техния език, а само португалски, желанието да
общувам с тях бе надделяло и аз започнах да им чета някаква история от буквара.
Въпреки че те не разбираха словото, се смееха от сърце и с интерес наблюдаваха
как някаква „branca” – така наричаха белите хора, се опитваше да усети и долови
тяхното същество…
„Цветна усмивка”
Най-неочаквано зад оградата се усмихваха деца, тичаха,
подскачаха, ала една телена ограда ни разделяше. Tе искаха да я прескочат, ние
също, за да се срещнем, за да се запознаем. В погледа ми попадна едно мъниче,
което се опитваше да имитира големите и просто искаше да бъде забелязано, за да
разкрие пред нас цветната си усмивка и прекрасните плитки. В този момент,
най-неочаквано голямото му и силно братче, което беше едва на 5 или 6 години,
го грабна и вдигна във въздуха с гордост, за да могат всички да го забележат…
Вход свободен.
Няма коментари: